Отново и отново – дългият път на тренировката

Отново и отново. Повторение. Повторение на движението. Веднъж. Пак. И пак. И пак отново.

Повторение в безкрайността. Едно движение, което накрая среща себе си на хоризонта, става едно и се слива в повторението на движението.

Повторение. Отново и отново. И още … повторение на движението, едно след друго, никога не свършваща верига, в която всяка брънка е изкована в настоящето, в ковачницата, която е тяло, в огъня, който е горяща концентрация и с уверените удари с чука на ковача, който е ума.

Повторение на движението. Това е ключовата тайна на тренировката – независимо дали е повторение на неподвижното стоене или повторение на определени поредици от движения. Едни и същи удари върху една и съща наковалня. Един и същи ковач ковящ един и същи меч, така както един посветен в шинтоизма японски ковач кове своята катана; диплейки метала … отново и отново … докато острието на един меч започне да съдържа хиляди и хиляди слоеве от нагорещен и после охладен метал … отново и отново. После – полиране на острието и след това внимателно наточване на резеца до острота. Грубите брусове постепенно се заменят с по-фини, наточвайки острието все по-фино, докато външната му част стане невидима. То просто сече.

Повторение на движението. Но само физическо повторение би било лесно. Не лесно – просто! Ковачът може да си седи пред наковалнята си, удряйки отнесено върху парче метал от днес до второто пришествие, но трябва да присъства и знание, за да може металът да стане произведение на изкуството или меч – или меч, който е произведение на изкуството. Недопустимо е движенията на Вътрешните изкуства да станат празни. Ковачът трябва да присъства; не може просто тялото му да седи там, ръката му – движеща се нагоре и надолу, чукът удрящ едно безформено парче метал.

Присъстващ във всяка секунда, присъстващ в интервалите между секундите …

Отново и отново, повторение. Отново и отново.

Ако попитате старите практикуващи, старите учители, това е най-добрия начин да се учи.

Единственият начин, ако наистина искате да учите.

И рано или късно достигате точката, когато сте до такава степен уморени от опитите да разберете миниатюрното прекъсване на потока, безкрайно малките нагаждания на тялото, за да бъде извадена брънка, която е несвързана с останалата част от веригата. Достигате тази точка и осъзнавате, че може да се откажете, да побегнете – да избягате! – да си отидете, да вземете такси до летището с паспорт в джоба – на първия самолет напускащ страната – но няма никакъв друг отговор освен тренировката. Колкото и да се опитвате да го заобиколите, няма нищо друго освен тренировка. Тренировката е постоянен фактор, всред постоянна промяна и постоянен фактор, който постоянно се променя, от минута на минута, от едно милиметрово движение до следващото.

Отново, отново, отново и отново. Повторение. Повторение на неподвижността. Повторение на движението.

След време то може да почне да ви измъчва вътрешно. Един детайл в тренировката става отражение на нещо от ежедневието. Чувството за безпомощност обзема жертвата когато се опитва за хиляден път да се отпусне; да направи крачка с използване на цялото тяло вместо да има зеещи дупки в структурата; да седи и медитира още две минути без да се гърчи като червей на рибарската кукичка.

Отново … и отново … и отново. И отново.

В тази битка със себе си ковачът достига първото си сериозно препятствие: да продължи или да се откаже?

Има в края на краищата интересно предаване по телевизията, което ни изкушава … И, във всеки случай, що за начин за прекарване на времето е това? Прекрасно разбираш, че правейки това ти не ставаш по-релаксиран, всеки нормално мислещ човек може да го види. Един сандвич – о, да – сега един сандвич изобщо не би било лоша идея … с малко конфитюр, много масло и чаша горещо какао … Зовът на сирените звучи все по-силно в главата на ковача, придумващ, виещ, примамващ, обещаващ. И накрая – така, както се случва с много хора, ковачът се изправя, изтупва престилката си, сваля я, окачва я на куката до вратата, изкашля се и напуска. Пещта е оставена да затихне зад гърба му. Ковачницата изстива.

Отново и отново се превръща в шепот пред обещанията на нещо, което дава по-бързо движение, по-бързо постигане, по-непосредствено удовлетворение.

Но препятствието е още тук. Отново и отново. Повторение, повтаряне на движението.

И ако преминете отвъд това препятствие първия път, тогава вие ще сте изкачили първата планина. Години по-късно ще осъзнаете с крива усмивка, че онова, което е изглеждало тогава като планински връх, фактически не е било нищо повече от малък хълм – това сега е очевидно! Но без значение колко нисък е този хълм, тогава е изглеждал като планински връх. Перспективата се е променила; паметта често притъпява остротата на трудностите от миналото.

Повторение. Отново и отново – и първата реакция е да се борим! En garde!’ (фр. – Ан гард! – вдигни гарда, приготви се за бой – ГД). Хайде! Покажи ни от какво си направен – или те е страх? … Първата реакция е да бъхтиш бясно по „Отново и отново”. Този начин изглежда най-лесен. Честно казано изглежда и да е единствен.

Но след първия планински връх – хълм – започват преговорите. Страните са привикани на масата, където, наблюдавани с остър поглед, започват обсъжданията. След известно време става ясно, че – да, добре, може би е възможно да бъде договорено примирие. Поне временно. На двете страни е дадено да разберат, че съвместното съществуване е приемливо – не мир, не, в никакъв случай мир, но … прекратяване на огъня.

Отново и отново. Повторение. Отвово и … хайде … пак.

Бавно гордост и его започват да отстъпват. Добре, може и да не става толкова бързо. Но какво от това? Виждам, че и при другите от класа не се получава бързо. Не съм единствения бавно учещ и знам със сигурност, че и други не са добри в релаксирането, така че – ето. Във всеки случай сега се получава по-добре, не толкова трудно, колкото в началото и аз определено почувствах миналия път нещо да става около лопатките ми! Те бяха много по-разхлабени, много по-отворени … не чак до следобяд на другия ден разбира се, но може би ще мога да го направя пак …

Повтаряне на движението. Повтаряне на неподвижността. Отново и отново и отново. И отново.

Почти всеки западняк, който е тренирал с учители от Изтока ще е срещал един отговор като закован в тях, може би единствения отговор, който те въобще имат на всеки въпрос:

„Иди и се упражнявай.”

Думите могат да бъдат казани по различни начини, но в крайна степен отговорът винаги е „отивай да тренираш”.

… ”Сега опитай пак, но този път се отпусни.”

… ”Върни се и направи още малко стояща медитация и ще видиш.”

… „Седни, млъкни и престани да прахосваш дъха си.”

Пак и пак отново. Повторение, вечно толкова много повторения.

Постоянно повторение. Все пак … не само. Само постоянно повторение не е решението. Трябва да бъде повторение с ясно съзнание. Иначе просто си се върнал в ковачницата пред седналия там опушен, мускулест ковач, движещ своя чук нагоре и надолу, нагоре и надолу, без мисъл, умение или план.

Отново и отново трябва да има присъствие, трябва да е напълнено с дух, душа, ум – наречете го както ви харесва. Не просто внимание – ясно съзнание. Те вървят ръка за ръка, но предизвикателството да бъдеш с ясно съзнание в милиметрите и секундите е това, което поставя пред изпитание и най-опитните ученици.

Външната механика на формата се учи лесно и това е един от капаните на Вътрешните изкуства. Движенията, които повтаряте – бавно или бързо или без никакво движение – те често имат простата външност на дрехата на просяка или на износеното расо на монаха. Вътрешната форма се забравя, когато ученикът е облечен в колоритен костюм, напълно изпразнен от съдържание. Подробностите свързани с енергията и с физическата структура, която дава възможност за максимализиране на енергията, са външно невидими освен за тренираното око; старото знание за вътрешната форма се губи когато учениците не знаят как да изберат знаещ учител. От нашата западна гледна точка външният вид е това, което има значение, значение в повече движения, много повече движения, по-бързи движения отколкото предишното …

Постоянно повторение. И все пак … не само.

И най-накрая се отказваш. Не, не се отказваш – предаваш се.

Войната е приключила. Войниците са отзовани в къщи, снабдителните линии са разпуснати така, както разнищваме плетка. Предишните преговори, които викаха: „спиране на огъня”, са подновени и сега призовават: „Мир”.

Повтаряне на движението, отново и отново отначало. Но не вече като противник, не като нещо болезнено, не като изтезание всяка сутрин (което просто не мога да спра да правя), не като натрапчиво напомняне, че още не можеш да отпуснеш както трябва раменете, макар че практикуваш вече няколко години – и кога най-после ще се научиш! …

Повтаряйки движението започваш да се чувстваш удобно, като у дома. Не напълно като стар износен кожен фотьойл, но поне като кухненски стол, върху който старият пътешественик може малко да си почине. Започнал си да разбираш, че пътешествието от хиляда мили без съмнение започва с една крачка, но че ще трябва да направиш и всички останали крачки по този дълъг път. Нови планински върхове идват и си отиват и, когато хвърлиш поглед назад във времето виждаш, че високите върхове са станали хълмчета.

Изразът „Целта е пътуването” бавно започва да означава нещо повече от празни думи покрити с интелектуален сос. Тренировката все още се чувства като нещо, което трябва да се преодолява – особено сутрин преди работа – но това е преодоляване, което започва да ти харесва, започваш да свикваш с него без вече да се мъчиш да го преодолееш с удари с глава.

Започваш да прощаваш на себе си. Даваш си малко свобода за дишане. Признаваш, че нямаш бърза работа в края на краищата. И ето – един планински връх се стопява – така, както айсбергът никога не се стопи за Титаник; една стена се разпада преди още юмрукът да се е вдигнал да я удари. Вълната от внезапно разтопила се вода може да те отнесе със себе си доста далече по пътя на кораба докато не заседнеш отново в Бермудския триъгълник от мънички, мънички, привидно трудни детайли.

Повторение на движението. Повторение на неподвижността. Отново и отново, пак и пак отначало.

Отново и отново. С майсторски насочван чук ковачът нанася последните удари върху острието. След това бързо го потапя в коритото с вода, чиято температура е най-строго пазена тайна. Вдига новороденото острие над червената жар на огнището. Ред е на полирането и излъскването, после наточването. След това ефеса и гарда (той вече лежи готов в ъгъла на ковачницата, изработен в нежната форма на маймуна протягаща дългата си ръка да хване луната във водата) – и най-после ще държи завършения меч в ръцете си. Как ще бъде използван – за мир или за война – тази отговорност лежи върху този, който ще го владее.

Ковачът избърсва потното си чело и поглежда към острието. Пронизва го остро чувство за тъга. Беше приятно докато траеше работата, но вече вижда финалната права пред себе си. След това мечът ще бъде извън неговия контрол; той е изработен, той е готов, той напуска ръцете му. На негово място чака работата над ново острие. И той знае добре, че не може да запази стария меч за друго освен да бъде окачен на стената; произведение на изкуството, оръжие, но все пак само един предмет, нищо повече. Той би висял там, неизползван. И почти кощунствено би било да бъде оставен да стои неизползван.

Той вече подготвя новия меч в ума си.

Повтаряне на движението отново и отново и отново. Повторение. На движението, на неподвижността.

Постепенно тренирането ще ще протече на тънка струйка в ежедневния живот и така започваш несъзнателно да използваш меча изкован в ковачницата на всекидневната тренировка. С времето, ако позволиш на тренировката да съзрее и получи сила и дълбочина, тогава може да стигнеш точката, където движението повече не е движение и където неподвижността поражда ново движение във всяка променяща се секунда.

Възможно е практикуващият дори да преживее описаното от Liezi, който след много години на тренировка е открил, че чува с очите си и вижда с ушите си; че използва носа си като уста и устата като нос; че възприема света с тоталността на сетивата си, докато духът му се обединява, а формата му се разтваря … Тялото повече не е тежко и Liezi се усеща като носещо се във въздуха листо. Без да знае какво се случва или как, той е вдигнат от вятъра, носен насам и натам така, че в крайна сметка не знае дали той язди вятъра или вятърът язди него.

Повтаряне на движението, още и още и … давай … още пак.

С времето това става скъп, обичан приятел, Отново и отново. Повторение. Още и още отново.

Автор Даниел Скайл (Daniel Skyle)

Свободен писател, специализиращ в областта на бойните изкуства, живеещ в Швеция.

Оригиналът на статията е публикуван на английски език в бр. 12 на списание Tai Chi Chuan & Internal Arts (зима 1999/2000 г.). 

Превод на български Г. Деничин.

3 Отговори
  1. Howard
    Howard says:

    I’m not sure where you are getting your information, but good topic.
    I needs to spend some time learning much more or understanding more.

    Thanks for excellent info I was looking for this information for my mission.

Comments are closed.