За Тайджи

Тайджичуан /тай чи чуан/ е възникнало като психофизически израз на древната философия на даоизма. Даоистите са наблюдавали природните явления и движенията на животните и са стигнали до извода, че силата не се крие в противопоставянето, а в гъвкавостта. Известна е притчата за един философ, който наблюдавал дъб и тръстика по време на ураган. Вековният и мощен дъб е бил изкоренен, докато тръстиката позволила на вятъра да я огъне до земята и, когато бурята отминала, отново се изправила. Друга притча разказва за това, как даоист наблюдавал битка между жерав и змия, като и двете животни използвали гъвкавостта си като главно оръжие в борбата.

Разбирайки принципа на гъвкавостта даоистите започнали да го прилагат в живота, включително и в бойните си умения. Първоначално това са били отделни движения несвързани в добре известните в днешно време форми („таолу”). През 18 век Ван Дзунюе пише класическите „Трактат за тайджичуан” и „Ръководство по тайджичуан”, в които формулира основните философски принципи и произтичащите от тях указания за практикуването на изкуството. Пак тогава се появяват и първите свързани и плавно преливащи се едно в друго движения на атака и защита, като плавен „бой със сянка” (форми или „таолу”), станали основен метод на тренировка. Най-известният център на тайджи тогава е Чендзиагоу (селото Чен).

През първата половина на 19 век Ян Лучан (1799 – 1872) изучава тайджи в Чендзиагоу като личен („вътрешен”) ученик на Чен Чансин. Благодарение на своето трудолюбие и голям талант, той става непобедим майстор и е наречен Ян У-ди (Ян без съперник). След дълги изследвания и много срещи с различни майстори в цялата страна Ян Лучан дава на бойното си изкуство името тайджичуан. До тогава то е било известно под имената „жуан чуан” (гъвкава бойна техника) или „хуа чуан” (бойна техника на промените). По-късно възникват още няколко стила на тайджичуан на основата на Ян стил с влияние и на Чен стил.

Както пише майстор Антоан Ли в своята излязла и на български език книга „Нов прочит на тайджичуан”, „Макар и да имат един и същи произход, тайджичуан по школата Ян и тайджичуан на школата Чен са се развили по много различен начин. Потенциалът на бойната техника на Чен е по-скоро твърд, енергичен и доста екстериоризиран.” Методът на Ян стил е различен. Неговата бойна техника е по-скоро резервирана и не много експресивна. Подготовката на тялото преминава през сериозна базова работа за неговото омекотяване и изпълване с енергия, което неусетно поражда и потенциала за  „фа дзин” (движения на т. нар. „изхвърляне на енергията” характерни за Чен стил).

През 20 век тайджичуан се разпространява широко най-напред в Китай и Тайван, а след това и в останалия свят. Заслуга за това има преди всичко Ян стил и неговия най-известен майстор през този период Ян Ченфу – внук на основателя Ян Лучан. Но това е време, през което в живота настъпват големи промени. В стремежа да се отговори на тези промени, все по-често започват да се практикуват опростени и съкратени форми, които могат да се научат сравнително по-бързо и по-лесно. Това обаче води до загуба на съществени елементи на изкуството.

Школата на Стария Ян стил е най-широко разпространена в Тайван, където се практикува от повече от 150 000 ученици. Стилът е донесен на този красив остров през 1949 г. от майстор Лю Диенчън, четвърто поколение, който е последният ученик на Ян Ченфу /внук на основателя Ян Лучан. Поради принадлежността си към китайските специални служби и обстановката в Китай той не е бил афиширан преди установяването на стила в Тайван. От 1950 г. до смъртта си през 2003 г. Грандмайстор на Стария Ян стил е ученикът на Лю Диенчън – Ван Дзъхъ, пето поколение, а след смъртта му на 90 годишна възраст, негов наследник е ученикът му Дън Шихай, шесто поколение на Ян стил. Грандмайстор Дън е взимал лични уроци и от големия син на Ян Ченфу – Ян Шоуджун в Хонг Конг. Един от учениците на грандмайстор Дън Шихай е майстор Ян Тинуей, седмо поколение, който през 1999 г. приема за свой вътрешен ученик Георги Деничин, осмо поколение Ян стил и основател на школата на Българската асоциация по традиционен Ян тайджичуан (БАТЯТ). През 2005 г. Георги Деничин получава в Тайван майсторското – червено – ниво лично от грандмайстор Дън Шихай. /виж повече в „За нас“/

В школата на БАТЯТ се развиват талантливи последователи на изкуството, които вече са завоювали престижни отличия на вътрешни и международни състезания. Редица от тях достигнаха синьото техническо ниво. Лиляна Чобанова – европейска бронзова медалистка на сабя от Стара Загора 2015 г., златна медалистка на световното първенство на стила в Тайван – 2015 г. и няколкократна републиканска шампионка, регистрира свой клуб по ушу за деца, който се развива успешно. Десислава Бутилова и Ирина Робева-Терзиева – няколкократни републикански и балкански шампионки, златни медалисти на световни първенства на стила проведени в Тайван и Франция, откриха клон на БАТЯТ в район Люлин. Те са представители на деветото поколение на стила.

Древното китайско бойно изкуство и изкуство за здраве Тайджи /тай чи/ заема централна роля в даоизма като едно от най-ефективните и неизискващи усилие пътища за култивиране на жизнената енергия „чи”. Практикуването на правилните позиции на тайджи отваря и премахва енергийните блокади в тялото. Бавните и нежни движения протягат енергийните меридиани и ги правят силни и еластични. Ритмичните движения на мускулите, гръбнака и ставите изпомпват енергията през всички клетки на тялото. Така тайджи е упражнение, което дава на практикуващите повече енергия отколкото се използва и затова след всяка тренировка те се чувстват релаксирани и с повишена жизненост.
Според древните даоисти всяка промяна във физическото тяло произвежда подобна промяна в ума и емоциите.
Обратно, промените в умственото и духовно състояние се проявяват във физическото тяло. Интегрирането на структурата постигнато чрез тайджи в крайна сметка рефлектира в по-балансирано ниво на енергията, по-добро здравословно състояние и по-голяма емоционална и физическа стабилност.
Една от най-важните ползи от практикуването на тайджи е подобрената стойка на тялото. Тайджи генерира състояние на осъзнаване на енергията, която се движи в тялото и на вътрешната структура движена от енергията. Центрираната и уравновесена структура е естествена функция на човешкото тяло, която губим след детството.
Подобрената енергийна циркулация усещана чрез медитация и тайджи, има регенериращо въздействие на нервната система. Подобрената енергийна циркулация и трансформирането на отрицателните емоционални и ментални състояния са важни фактори за елиминирането на хроничните заболявания. /виж повече в „Статии“/
Способността за свободно, спокойно и без усилие движение е една от естествените черти на здравото тяло. Но вкопчването в емоциите, задържането им вътре в нас без да бъдат освобождавани напълно е една от главните причини за напрежението и стреса, създаващи блокажи на енергийния поток и в крайна сметка водещи до заболяване. Малко по малко практикуващият се научава да забелязва в движението си местата на едва забележими напрежения и задържане. С откриването им човек може да осъзнае емоционалните модели зад „бронирането” на тялото, които пораждат напрежение – и да освободи отрицателната емоция чрез медитативните движения на тайджи.
Редица научни изследвания разкриват ролята на съединителната тъкан в трансмисията на енергията. Мрежата на съединителната тъкан има биоелектрически и биохимически свойства, които образуват електрическа комуникативна система свързваща и интегрираща всяка клетка на тялото. Тайджи работи в полза на съединителните тъкани. Чрез прости движения подобната на решетка структура се компресира генерирайки биоелектрически сигнали по дължината на меридианите (енергийните канали).
За разлика от мускулите, сухожилията и ставните връзки не се влияят негативно от напредването на годините и затова чрез тайджи е лесно да се поддържат до пределна възраст. Със силни сухожилия и релаксирани мускули съединителните тъкани циркулират жизнената сила („чи”) много по ефективно и доставят така наречената „вътрешна” (internal) или вътрешноприсъща (intrinsic) сила.
Бойното изкуство на тайджи се базира на този вид сила. Затова необходимо условие за практикуването му като бойно изкуство е предварителната продължителна работа за омекотяване на тялото и постепенното му превръщане в чист канал на „чи” без вътрешни блокажи. Постепенността в развитието е съществена характеристика на тайджи. Стремежът за съкращаване или прескачане на базовата работа и бързо преминаване към практикуване на бойните умения най-често е мотивиран от небалансираност на егото или от цели, които нямат нищо общо със същността на тайджи. Този подход не подпомага, а напротив – забавя развитието.
Тайджи е бойно изкуство, но преди всичко е изкуство за живот – за здравословен и щастлив живот.