В трамвая някой ме притиска …

Автор: Георги Деничин

В трамвая някой ме притиска. В мен се надига гневна вълна. Нахалник! Заемам твърда стойка и оказвам отпор. Не отстъпвам и сантиметър от “моята” територия – нищо, че от другата ми страна има място. Няма да му се дам! Отстъплението е поражение!

На улицата срещу мен върви млад човек. Погледите ни се срещат и се заключват един в друг. Никой не иска да отмести очи пръв. Мълчалив “дуел” с остри, напрегнати, враждебни погледи. Не издържам и поглеждам встрани. Усещам тържеството на другия. Той е проявил сила на волята. Той е по-силен. В мен – чувството, че отново съм победен. Слабак! В главата ми скачат картини на реванш с физическо измерение … Когато му стъпя на врата ще разбере той …

Автомобил по улиците на София – бойна машина на бойно поле, пред което “Звездни войни” бледнеят …

Войната продължава. Всеки е конкурент. Затваряме се в брони от мускулно и психическо напрежение, за да не допуснем другите до себе си. Външният свят е заплаха. Най-малкото движение от вън, предизвиква реакция на отблъскване. Така живеем: аз – срещу всичко, което е “не-аз”. Всеки срещу всеки … Годините минават без чувство за удовлетворение от живота. Години на търсене на виновния. Правителството, комшията, турското робство, комунистите, антикомунистите, тъщата, шофьорите от градския транспорт, пешеходците, американците и руснаците (заедно или поотделно), държавна сигурност, демократите, демокрацията, богатите, различните … Път на конфронтацията, на търсене на оправдание за собствената неудовлетвореност навсякъде – само не и в себе си. Мнозина интуитивно схващат, че такъв живот е улица без изход, но малко са онези, които разбират какво трябва да се промени, а още по-малко онези, които имат (или на които са останали) сили да го направят. А трябва много сила – защото силата,  която ни принуждава да бъдем такива, каквито сме, е огромна.

Все пак, ако мотивацията за промяна е истинска, надежда има.

Някой в трамвая ме притиска. Може би не е могъл да запази равновесие на завоя или притиснат от други зад него. Имам три възможности – да натисна срещу него – отпор!; да се отдръпна, неочаквано лишавайки го от опора там, където я е очаквал – така, че да залитне още повече (а ако падне – още по-добре) – “друг път да внимаваш кого натискаш!”; и накрая – да му дам приятелска, мека опора с тялото си, помагайки му да запази равновесие. Тя е отрицание на войнствената твърдост на първата възможност или хитрата “техника” на втората. Първите две са варианти на противопоставянето и разделението (“аз – не-аз”). Третата е вариант на сътрудничество. Философията: “всички заедно”, “всичко е единно”.

Разбирането на третия вариант започва от разбирането, че същността на всеки отделен човек, на всяка личност, е единна. Това, което е “вътре”, се проявява и “вън”, което е в “сърцето”, се изразява от тялото. Затова, ако променим тялото, променяме и психиката и обратно. Когато тези две са в хармония, можем да намерим и хармонията с външната среда – социална и природна.

Пътят на тайджичуан е път на сътрудничеството. Този път може да промени всеки, който има достатъчно силна и искрена мотивация за това.